Тухлата

Един преуспял, млад мъж, карал в краен квартал, твърде бързо с новия си „Ягуар“. Търсел място за паркиране и с голяма скорост профучавал между паркираните коли. Изведнъж тухла се блъснала в страничната врата. Той натиснал спирачката и ядосан скочил от колата. Грабнал и разтърсил детето, което било хвърлило тухлата.

„Какво по дяволите правиш? Това е новата ми, знаеш ли колко много струва?“

Момчето започнало да се извинява.

„Моля, господине … много съжалявам … аз не знаех какво друго да направя… хвърлих тухла, защото не знаех как да Ви спра … „

Със сълзи по лицето посочил място зад една паркирана кола. „Това е брат ми, падна от своята инвалидна количка и не мога да го вдигна.“ След това момчето сподавило риданията си и попитало зашеметения от случващото се мъж:

„Бихте ли да ми помогне да го върна в инвалидната количка? „

Младият мъж едва преглътнал гнева си. Той вдигнал падналото дете, след това извадил носната си кърпичка и почистил охлузванията на момчето. Успокоил го с поглед.

„Благодаря ви и Бог да ви благослови!“, благодарило детето на непознатия.

Тези думи и цялата ситуация разтърсили човека. Той продължил мълчаливо да гледа как едното братче тика в количката другото на път към дома.

Дълго стоял така зашеметен, докато се отърсил и тръгнал бавно към „Ягуара“ си. Огледал щетите, не били големи – можело да се отстранят безпроблемно. Но той странно защо не направил ремонт. Изпълвало го с особено чувство да гледа вратата и да си спомня за случката. Сякаш някой му казвал:

„Не минавай през живота толкова бързо, че някой трябва да хвърли тухла по теб, за да привлече вниманието ти ! „

Бог шепне в нашите души и говори в сърцата ни. Понякога, нямаме време да чуем, но Той намира начини да привлече вниманието ни.

Голямото пътешествие на малкото мишле

Веднъж малкото мишле тръгнало да пътешества. Баба му, старата мишка, му опекла питка за из пътя и го изпратила до изхода на дупката.

Мишлето излязло рано сутринта, а се върнало привечер.

- Ах, бабо! – закрещяло мишлето. – Излезе, че аз съм най- силният, най-ловкият и най-храбрият в цялата тундра!

А до днес не съм го знаел.

- Ами как го узна? — попитала бабата.

- Ето как — започнало да разказва мишлето. – Излязох аз от дупката ни, вървях, вървях и стигнах до едно море. А то – голямо, преголямо, вълните по него ходят ли, ходят!

Но аз не се уплаших, хвърлих се във водата и преплувах морето. Дори сам се учудих, че плувам толкова добре.

- А къде е твоето море? — попитала го баба му.

- На изток от нашата дупка – отговорило мишлето.

- Знам го аз, знам го това море — казала старата мишка. – Наскоро оттам мина един елен, заби крак в земята и в следата от копитото му се е събрала вода.

- Чуй тогава какво се случи след това – казало мишлето. – Изсуших се аз на слънцето и тръгнах. Гледам, пред мен се издига планина, ама висока, висока… Дърветата по върха й чак до облаците стигат. Няма да я заобикалям, мисля си аз, тая планина. Засилих се и скочих. И прескочих планината. Дори сам се учудих, че скачам толкова високо.

- Знам я и планината ти – казала баба му. – Зад дупката с водата има една буца, а на нея расте трева.

Мишлето въздъхнало, но продължило да разказва.

- Вървя по-нататък, гледам, две мечки се борят. Едната бяла, а другата черна. Реват мечките, костите си ще изпочупят. Но аз не се уплаших, спуснах се между тях и ги натръшках на разни страни. Дори се учудих, че можах сам да се справя с две мечки.

Бабичката се замислила, а после казала:

- Твоите мечки са били белият молец и мухата.

Тогава мишлето горко заплакало.

- Значи излиза, че аз не съм силен, не съм ловък, не съм храбър. Преплувал съм дупка от копито, прескочил съм буца пръст, тръшнал съм молец и муха. И това е всичко!

Но старата мишка се засмяла и казала:

- За такова глупавичко малко мишле и следата от копито е море, и буцата е планина, молецът и мухата са мечки. Щом като от всичко това не си се уплашил, значи ти наистина си най- силният, най-храбрият и най-ловкият в цялата тундра.

http://bebeto.me/